Роло Мей е един от най-добрите психолози и психотерапевти в областта

Роло Мей е един от най-добрите психолози и психотерапевти в региона на дълбинната логика на психиката. Неговото име е добило изключително звучене надалеч отвън американския континент. Той минава за представител на така наречен хуманистична логика на психиката, т.е. на онази “трета мощ ” сред психоанализата и бихейвиоризма, изхождаща от визия за индивида, която не желае да дефинира човешката природа нито посредством нагонните й потребности, нито посредством нейните рефлексни механизми. Мей принадлежи също към групата на “екзистенциалните психолози ”, които се стремят да вкарат феноменологията и екзистенциалната философия в дълбиннопсихологичните мислене и лекуване. Той несъмнено е метафизичен разум, който съчетава огромния лечебен опит със спекулативна дарба.

ЦИТАТИ И ВЪЗГЛЕДИ: 

Тези, които си мислят, че са преодолели гордостта си, като се самоосъждат, би трябвало да се замислят над изказванието на Спиноза: „ Този, който презира себе си, много се доближава до горделивия. “

 Когато в антична Атина един път един политик се опитал да събере гласове на служащите, като се представял за непретенциозен човек и се бил облякъл в дрипави изпокъсани облекла, Сократ разобличил лицемерието му, като възкликнал: „ Суетата прозира през всяка дупка на дрехата ти. “

  Удивително е какъв брой доста са хората, които познават напълно незадълбочено това, което изпитват – те ще ви кажат, че се усещат „ добре “ или „ непоносимо “, което ще ви прозвучи също толкоз несигурно, колкото в случай че ви кажат, че „ Китай се намира на Изток “. Връзката със личните им усеща е далечна като интернационална телефонна връзка.

  Способността за осъзнаване на личното тяло има голямо значение през целия живот на индивида.

  „ Колкото по-голямо е осъзнаването – отбелязва Киркегор, – толкоз по-проявен е Азът “
  Да станеш персона значи точно проявата на това нараснало схващане, на това засилено преживяване за „ Азовост “; прекарването за това, че таман Азът – настоящият Аз, е субектът на това, което се случва.

   …един от методите човек да се отбрани против непознатото възползване от триумфите му е да спре да реализира каквото и да било, което другия би му лишил.

  Много хора се стараят непрекъснато да са заети, употребявайки това като метод да прикрият тревогата си; техният активизъм е средство за бягство от себе си.

Истинската обич обогатява индивида и в никакъв случай не изключва обичането на други хора; единствено в случай че си вързан за майка си, това може да ти попречи да обичаш жена си.

  В наши дни наклонността да оставаш привързан е изключително мощна, тъй като, когато едно общество е подкопано радикално и към този момент не се държи като „ майка “ към хората и не предлага на индивида и минимална поддръжка, той е податлив да се вкопчва още по-силно към физическата майка от детството си.

  Постоянното оразличаване е пътят, по който човешкото създание върви цялостен живот и този път изисква развиване, което да го отдалечава от кръвосмешението и да го води към способността „ да обича външното “.

  …решителната психическа борба, която би трябвало да проведем, е борбата против личната ни нужда от взаимозависимост, както и нашата паника и възприятието ни за виновност, които се пораждат, щом поемем по пътя към свободата.

  … в случай че хората бъдат лишени от свободата си, те би трябвало да ненавиждат, можем да забележим в това, че тоталитарните държавни управления са длъжни да дават на народа някакъв обект, върху който да се насочи омразата, подбудена от отнемането на свободата им от същото това държавно управление.

  Свободата е способността на индивида да вземе в ръце своето развиване. Тя е нашата дарба да сътворяваме себе си.

  Доколкото зрелият човек е постигнал известна независимост и еднаквост като персона, дотолкоз той разполага и с една база, от която да извлече мъдростта от традициите на предишното в своето общество и да ги трансформира в своите обичаи. Но в случай че тази независимост липсва, традициите по-скоро пречат, в сравнение с обогатяват.

  Бащите, които хранят вътрешни, неведнъж несъзнавани подозрения в личните си сили, са склонни да изискват от децата си прояви на особена смелост, самостоятелност и експанзия: … упорстват децата им да бъдат „ мъжете “, които те подсъзнателно усещат, че не са.

„ Куражът да приемеш своята дребнавост “, Паул Тилих, – главната храброст, която всеки човек би трябвало да има.
  Куражът да бъдеш себе си и да вярваш на себе си макар обстоятелството, че си стеснен и смъртен; да действаш, да обичаш, да мислиш, да създаваш, въпреки да знаеш, че не разполагаш със съвършения отговор и че можеш да грешиш.

  Колкото повече на човек му липсва съзнание, толкоз повече той става жертва на паниката и на ирационалния яд и възмущение: и до момента в който гневът нормално ни пречи да използваме по-фините сетива на интуицията си, с цел да усещаме истината, то паниката ни пречи постоянно.

  Мисля, че К.Юнг бе споделил, напълно тъкмо, че един човек се опасява да остарее дотолкоз, доколкото сега живее същински.

  Както животът в очаквания за бъдещето се счита за нормалното бягство на не изключително интелектуалните хора, по този начин и животът, замислен в предишното, от време на време се среща по-често измежду интелектуалците.

  Свободата, отговорността, куражът, любовта и вътрешната целокупност са идеални качества, в никакъв случай не осъзнати до дъно от никого, само че те са психическа цел, която дава смисъл на нашия блян към интеграция.

–––––––––––-
Мей е роден през 1909 година в Мичиган (САЩ). Следва логика на психиката ифилософия, при което е повлиян по-малко от Фройд, в сравнение с от Адлер, чийто възпитаник е първо във Виена, а след това и в Ню Йорк. През втората половина на 30-те години се причислява към института по психиатрия “Уилиям Алънсън Уайт ” (Вашингтон), където работи дружно с Х. С. Съливан, Ерих Фром и Фрида Фром-Райхман. Част от образователната си разбора приключва при Клара Томпсън; сходно на упоменатите създатели, тя се стреми към създаване на “културната школа ”, която интерпретира душевния живот на индивида като взаимоотношение сред субект и общество, а не посредством една Фройдова “митология на нагоните ”. Мей скоро скава един от водещите представители на Вашингтонската школа по психиатрия и съредактор на учреденото от Съливан “Списание за проучване на човешките взаимоотношения ”.
Мей преподава в доста университети, измежду тях Йейл, Колумбийския университет Принстън и други. Повечето му книги се издават в всеобщи тиражи, предизвиквайки интерес и полемики надалеч отвън научните кръгове. Важен поврат в неговия живот е болестта от туберкулоза, което задълбочава настройката му към главните проблеми на човешкото битие. Теологът Паул Тилих е нравствен ментор на психотерапевта, когато той стартира да структурира една отворена към света философия с малко неразбираема религиозна подоснова. Идейният път на Мей е белязан от дузина книги, написани изобретателно и елегантно. Роло Мей заема авторитетни научни длъжности,получава значими награди и оценки. Накрая живее като образователен аналитик и свободно практикуващ психотерапевт в Ню Йорк.

––––––––––––

Любов и воля
Роло Мей демонстрира същия тъничък нюх към централни проблеми на дълбинната логика на психиката и във втората си значима творба “Любов и воля ”. Тази книга също съдържа всички преимущества на неговата мисъл: ревютата са близки до живота, остроумни и непрекъснато подтикващи към размисъл; тематиката се коментира психически, психотерапевтично, метафизичен, културно-исторически и социално-научно; постоянно се включват също гледни точки от литературата и изкуството. Елегантният жанр на създателя прави разбираемо, че в Съединени американски щати книгата става бестселър и му донася обилни финансови приходи.
Това в действителност е прелестна книга, която в първата си част преглежда под лупа отношението на модерния човек към секса и любовта. Мей с право акцентира, че понастоящем живеем пред или даже измежду полов безпорядък. Сексуалният нагон в действителност е ненапълно освободен, само че това не демонстрира абсолютно, че хората са по-щастливи отпреди. Паралелно с освобождението протича обезценяване на сексуалността, която от ден на ден се преглежда единствено като сексуален акт (отреагиране) и техническо-механично събитие. Хората се стремят да работят без полови предубеждения, като освен това не помнят, че любовните усеща са квинтесенцията на еротиката. Мей е податлив да приказва за “нов пуританизъм ”, при който възприятието се изтласква по този начин коренно, както в миналото нагонът. Неволно психоанализата е съдействала да се наложи в света това съвременно високонравствo. Бихейвиоризъм и поведенска терапия също са в този лист, който може да бъде обозначен като механизиране на секса и любовта.

Едно контрадвижение против това общо обезценяване на любовния живот би могло да изходи от преосмисляне същността на ероса. Фройд, а още повече фройдистите, считат, че еротичното може да се схваща като проводник на половото. Но възприятията не са просто целево потиснати нагони. Те имат личен генезис, присъщи закони и форми на изява. Същността на възприятията е тълкувана изначално неправилно, когато им се оказва етикетът на вторичен “продукт на задръжки ” на витални пориви.
Нагонът в действителност тежнее към съкращаване на напрежението. Но възприятията не желаят да бъдат единствено отреагиране; те не употребяват обекта на любовта, с цел да спаднат, а са взимане на отношение, изцяло прекарване и вътрешно ценностно усилване на чувстващия. Любовта е непрекъснато изпитание за допустимо най-пълно сливане с едно Ти, които признаваш и на което се възхищаваш. Неин израз не е нагонната нужда, а жаждата за замяна на деликатност, било то с думи или с дейности. Докато сексуалността може да се опише с биологическия израз “разтоварване на напрежението ”, а в обсега на еротичното лежи концепцията за самоосъществяване, за усилване на личното бъдене в общественост с другите.
Според Мей една логика на психиката на любовта през днешния ден е също толкоз значима, колкото една логика на психиката на сексуалността. При това той акцентира и трагичния детайл в любовния живот, който в нашия механически век с хибридното му схващане за всемогъщество постоянно се подценява. Любовта е едно от преживяванията за прекаленост на нашето съществуване, а също частично – осъзнаване на нашата смъртност. Човек обича същински и фундаментално единствено когато е осъзнал обстоятелството, че би трябвало да почине: любовта получава своето вътрешно благосъстояние върху прочувствения декор на съзнанието за гибелта. Много хора претърпяват половата кулминационна точка като алегорична гибел със последващо съживяване, което изцяло дава отговор на интензивността на оргазменото прекарване.

Миналите епохи са изтласкали освен сексуалността, само че и съзнанието за човешката подвластност на гибелта. Мей пледира половото да се преглежда в границите на един сериозен и реален мироглед, т.е. да се пояснява като среща на двама души от друг пол, които макар взаимната си прекаленост, в мига на любовта претърпяват възприятие за безкрайност и безконечност.
В рискованото дело на любовта има освен трагика, само че и “демоничност ” в разнообразните й нюанси. Мей назовава демонични тези естествени функционалности, които имат мощта да завладеят целия човек, да вземем за пример сексуалността и еросът, гневът, ядът и властолюбието. Става дума за архетипни опити, надалеч надхвърлящи самостоятелните ориси. От демоничното човек може да черпи сили за своето културно самоосъществяване; само че той може също да стане негова жертва, откъдето ще дойдат опустошение и саморазрушение.
Демоничното наподобява безразсъдно и антиразумно, само че това не е единствената страна на неговата същина. Нашият вътрешен дявол е пълноценна сила; това го знае още Сократ, който постоянно се поддава на внушенията на своя дявол. Гьоте също постоянно се връща към въздействието на тази несъзнавана и частично недоловима инстанция в индивида. Един лекомислен рационализъм е податлив да акцентира единствено рационалните аспекти на човешкото съществуване; но таман виталният свят на Ерос ще ни научи, че единствено с рационалността не можем да проясним всички сфери от нашето битие. Не накърняваме нашия разсъдък, в случай че признаем съществуването на един “душевен под земята свят ”, в който работят тъмни прочувствени сили. В тези страсти лежат най-ценните сили на индивида, без които разсъдъкът няма почва и корен. Затова неразбираемо е, че през днешния ден се оферират наръчници по “изкуството на любовта ”, като че ли става дума за преподаване на география или математика. Еросът е заобиколен от съвестност и трагичност, които не могат да бъдат отстранени от разискването единствено с голо умуване.

За Мей най-хубавото помощно средство против демоничното е разговорът. Чрез него и несъзнаваното може да се интегрира в живота. Опитът за самооценка също слага демона в известни граници. Психотерапевтичното самопознание се развива, с цел да лимитира и лекува формите на демоничното, които ние, модерните хора, назоваваме неврози. Решаващо освен това е да се показва на идвивида пътят към интеграция: който се стреми към съгласие с едно Ти, едно Ние и човечеството като цяло не става жертва на демоничното. В наше време анонимният колектив е едно от най-опасните огнища на демонични сили. Трябва да ускоряваме дързостта за характерност, тъй че във времето на масовизация силата да не победи над правото, Танатос над Ерос, предразсъдъкът над разсъдъка. Демон, назван с същинското си име, изгубва своето владичество над индивида: отсам произтича смисъла на езиковата дефиниция в психотерапията, където думите и съзнанието се употребяват като оръжие против вътрешни и външни принуди.
Втората част от тази огромна творба на Мей е отдадена на логиката на психиката на човешката воля. Както знаем, волята се третира прекомерно сурово от досегашното дълбинопсихологическо иследване: изхожда се от това, че нагон и възприятие са главните сили на душевния живот; съснателните планове и желания минават единствено за сенчести фигури на всевъзможни нагонни пориви. Това в действителност има ненапълно своето основание; по принцип обаче, тази концепция се преувеличава до такава степен, че етическата страна на това да бъдеш човек съвсем напълно бива подценена. Защото воля, полезности и цели вземат решение по отношение на етоса на индивида.
В аналитичната терапия минава съвсем за неточност да се моли към волята на пациента или да се желае активизиране на неговите волеви сили. Понеже множеството фройдистки са подвластни на детерминизма, те даже не могат да си показват, че пациентът има пространство за решения, които могат да бъдат ключ към оформяне на неговия живот. Пациентът се трактува като неразполагаем и с това още повече се ускорява неговата към този момент съществуваща несвобода. На кушетката на терапевта той от време на време се научава години наред да рефлектира върху своите проблеми, но без да ги овладява посредством същински десйтвия. Така психоанализата нерядко възпитава в колебливост, в въздържан, безпаричен откъм решения живот.
Въз основа на феноменологията Мей изисква наблягане на свободата на индивида в логиката на психиката и психотерапията. Човешкият нравствен живот постоянно има белега на интенциалността – т.е. душевното постоянно е ориентирано към нещо. Съзнателната воля е единствено парченце от обща душевна посока, която може да бъде отгатната от всички каузи, мисли, усеща и желания на един човек. Човекът не е машина, рефлексно създание, снопче от нагони и т.н.; не аргументи или скотски потребности го движат, а в неговите стремежи и воления той е ориентиран към бъдещето, затова, явява се създател на своята орис.
Волята е неспособността по този начин да се провежда личния Аз, че да последва придвижване в избрана посока или към избрана цел. Желанието е мислена игра с опцията за едно деяние или положение.
В психоанализата е всекидневно желанието да се счита за по-основополагащо от волението. Но може да е налице и мнението, че желанията са предформи на волеви актове и би трябвало да бъдат интерпретирани посредством такива.
Когато приказва за воля и интенционалност, феноменологът няма поради мисловни волеви упоритости, а това, което човек фактически прави, към което се е насочил с всяка фибра на своето създание. Така същинското воление на някого може да се разкрие единствено из неговите в действителност дейности или бездействия; уверения и изразителност не оказват помощ. Но насочеността на индивида може да се открие чак в телесните функции; не без право психосоматиката пита, какво “иска ” някой със своите признаци, надлежно, какво той в тях “изразява ”. Интенционалното е свързване на Аз с неговия свят, а проучването на интенцията води до най-дълбоките та йни на волята. Терапията не губи нищо от своето достолепие и от безпристрастното си държание, когато предизвиква свързването на индивида с неговия свят, ускорява неговия ангажимент и показва на неговата воля реализируеми цели в света. Пациентът оздравява, едвам когато опознае правилото на действителността и прочувствено и волево се включи в действителността, вкоято само може да откри своето благополучие и своето задоволство.

Волята обаче добива своята мощ единствено от това, че може да се насочва към полезности, към “смисъл ” и към цели. С това аналитичната терапия прекрачва своята ориентираност към предишното: тя не трябва да търси единствено контузии в детството, само че би трябвало също на първо място да помогне на пациента да образува воето настояще и да проектира своето бъдеще. Без план за бъдещето волята е парализирана. Често смисловото съдържане на лечебните старания се разкрива в това терапевтът и пациентът да намерят пътища към бъдещето, които да придадат на предишното и сегашното бъдещно значение.
Така Мей се застъпва за етическите измерения на психотерапията. Терапията би трябвало да приключи с същински решения, в които пациентът поема отговорността за своя живот. Само по този метод може да се доближи до екзистенциално реализиране. Това последното е обусловено от поредицата креативен актове, които биха били немислими, в случай че човек бе единствено топка за игра на своите нагони и рефлекси.
Любов и воля са най-тясно взаимносвързани, което класическата психоанализа съвсем напълно подценява. Само в човешките връзки може да се познае кого и какво човек обича: благосклонността е значим орган за знание. Но волята от своя страна предпоставя познанието: това, което не съм познал като струващо си да се стремя към него, не може да бъде цел на волевите ми старания. Така се изяснява за какво познаване и обичане са основата за силата на волята; въпреки това, можем по-добре да познаваме и да обичаме, когето сме интенционално свързани със света, т.е. когато се усещаме едно с него. Във всеки случай силата на волята и способността за обич не са противоположности, а детайли от единна конструкция.
Мей се приближава тук до философията на Хайдегер, чието разбиране грижа му предлага скъпи опорни точки за задълбочено изясняване на феномена обич. Финалът на книгата “Изтласканият Ерос ” съдържа забавни мисли за любовта и волята в един шизоиден свят, при което историческият и екзистенциален смисъл на оценените явления става извънредно транспарантен.